.в политическата борба на класа против класа най-важното оръжие е организацията. Ф.Енгелс
обратно

Новини

(28.Юли.2017 / публикувано в: Новини)

XIII летен университет на ПЕЛ в Будапеща (19-22 юли 2017)

 

                      ИВАН ПЕТРИНСКИ

Същинската работа на университета започна в 17:30 ч. на 19 юли в голямата заседателна зала на хотел „Вита“ в 4-ти район на Будапеща (Уйпещ). Залата, в която има около 200 седящи места, бе полупразна при откриването на университета в самото начало, но бързо се напълни с току-що пристигнали участници, които нахлуваха в залата с куфарите си, преди още да са се настанили.

С встъпителни слова откриха университета Корнелия Хилдебрант (Фондация „Роза Люксембург“ и transform! Europe) и Атила Вайнай (председател на Унгарската работническа партия 2006). Поставени бяха основните задачи на университета – обмен на мнения и съдействие в изработването на политиката на Партията на Европейската Левица (ПЕЛ) по основните въпроси на всекидневната политическа борба; изработване на методи за съдействие на партиите-членове на  ПЕЛ в разрешаване на техните проблеми, както и в политическата борба в техните страни; създаване на обширни лични връзки между членовете на отделните партии. Представена бе програмата на университета.

Корнелия отговори на многобройни въпроси на представители на партиите-членки – което едва ли е странно, понеже става дума за пари; значителна част от времето бе посветена на предложението да бъде открито представителство на  Фондация „Роза Люксембург“ в Будапеща, което да е на разположение на партиите-членки от Централна Европа.

Атила запозна участниците с политическата обстановка в Унгария, с отношението на неговата партия и на цялата унгарска левица към правителството на Виктор Орбан и към неговата политика; дебело бе подчертано,  че унгарската едра буржоазия, представена като лични корупционни приятели на министър-председателя, е в настъпление за сметка на правата и доходите на трудещите се – средната работна заплата в Унгария сега се движи около 200 хил. форинта (около 660 евро), което се приема за крайно недостатъчно. Наблюденията ми потвърждават това – наистина при цените в магазините за хранителни стоки това изглежда недостатъчно; хората в работническата Пеща (не в богаташката Буда на десния бряг на Дунав) изглеждат небогато и отрудено, в евтините магазини от типа на наскоро напусналата България верига „Пени“ има непрекъснати опашки, просяците и бездомниците често могат да бъдат видени в градския транспорт, където спят от крайна до крайна спирка.

Искам нарочно да отбележа едно важно почти 15-минутно писано изказване – на Панайотис Нойфелт, ръководител на разположената в Лондон организация Cultural left; изказването бе озаглавено „За повече лявост в културата, за повече култура в лявото“. Впрочем, с Панайотис продължихме интересен и полезен разговор на тази тема, основан на примери от културния живот в Атина (неговият роден град, който и двамата познаваме добре), Лондон (напълно непознат за мен) и София (абсолютна новост за него, особено в изграждането на музейни експозиции), още час след вечерята, защото тази проблематика – разбираемо е – ми е близка.  След това към нас се присъедини 26-годишната Кристиана – млада писателка от Дания; ляво ориентирана, но не комунистка, както сама поясни; авторка на два издадени вече романи на социални теми; пожелахме ѝ скоро те да бъдат издадени поне на английски, а защо не и на български.

В един момент на пленарното заседание бяха призовани участниците от Източна Европа – специално тези от Молдова, от Полша и от Чехия, да споделят проблемите на своите партии. Участниците от Молдовската комунистическа партия обаче изглежда още не бяха пристигнали – с тях говорих следващата вечер; единственият полски участник се измъкна с общи приказки, чехите направиха неангажиращи изказвания за повече съдействие от Фондация „Роза Люксембург“. Не взех думата, първо, защото все още се ориентирах в обстановката, и второ, защото присъствах на летния университет „незаконно“ – без санкцията на Политическия съвет на ПП „Българската левица“; бях изпратен в Будапеща по съвсем друг повод – като представител на нашата партия в Работната група по съобщенията, чието заседание случайно съвпадна с летния университет; а имаше какво да се каже.

След многобройните изказвания и въпроси от залата към водещите – накрая тези изказвания бяха ограничени до 5 минути поради напредването на времето, бяха изпълнени няколко унгарски революционни песни от хор Ságvári. Заседанието завърши с вдигнати юмруци* от вече препълнената зала и с въодушевено какофонично изпълнение на „Интернационала“ – какофонично бе изпълнението, защото всеки от присъстващите пееше, разбира се, на родния си език.

След вечерята имаше неголям концерт на Атила Тoползай (Attila Tapolczai; в YouTube има много негови изпълнения) – вечно усмихнат младеж с много татуировки и обеци , който изпълни собствени социално ангажирани песни, както и популярни, но непознати за мене, съвременни ангажирани песни на английски, на които пригласяше цялата зала.

Вторият ден на летния университет започна в 9:30 ч. на 20 юли с пленарно заседание при препълнена зала; при пристигането ми непосредствено преди началото на заседанието – хотелът ми беше на около 2 км от хотел „Вита“, вече нямаше свободни места и трябваше да си примъкна стол от съседната зала, предназначена за заседанията по групи.

Първото за деня пленарно заседание бе озаглавено „Европа в новата ера на глобализацията“. Повечето изказали се подчертаваха привързаността си към засилване на емигрантската вълна към Европа. Двама ливърпулци – не всички изказващи се казваха имената си – подчертаха, че светът се променя, включително и чрез засилване на миграцията на хора от бедните страни към Европа, и ние трябва да подкрепим това; светът е устроен зле, подчертаха англичаните, и ние трябва да го преобразим из основи, а не да протестираме срещу частни проблеми, като нахлуването на нещастните и бедни емигранти. Мит е, казаха те, че заради емигрантите заплатите в Западна Европа са намалели;  в Англия, например, през миналата година са се повишили, а не са намалели.

В почивката говорих с Франсоаз от Френската комунистическа партия на тази тема, която завърши с „трябва да се смесваме [тя имаше предвид – ние, хората от различните народности и раси]“.

Нарочно бе подчертана ролята на големите партии в ПЕЛ – проблем е, че СИРИЗА (Гърция) остава единствената управляваща от партиите в ПЕЛ, а гласоподавателите на Die Linke (Германия) – партия, която доскоро бе образец за лява партия, която се движи към изборен успех – не се увеличават; на последните избори  левите в Германия получиха 8, 2 %**, но съществуват всички основания да се вярва, че при следващи избори Die Linke може да получи 17 % (тук многобройните младежи от Die Linke, присъстващи в залата, избухнаха в бурни овации).

Друга голяма тема бе Концепцията за „добрия живот“ (за добрите условия на живот), разбирана предимно като „право на природа“; последното понятие се употребяваше предимно във формата „екосоциализъм“ и на него, заедно с екофеминизма бе посветено нарочно семинарно заседание. 

Нарочно бе засегната темата за изграждане на ново общество във Венецуела; наскоро членове на ПЕЛ са имали среща с президента Николас Мадуро, който споделил с тях, че Венецуела трябва непременно да върви към демокрация, но това засега управляващите не успяват да постигнат.

Особено внимание бе отделено на темата за съвременното ни „цифрово“ общество и за опасностите, които то носи. (Нека ми е позволено да отбележа, че тази тема бе разглеждана особено некомпетентно; представител на  Френската комунистическа партия даде наивният пример със шофьорите на камиони, които при масовото навлизане на колите с автоматично управление ще загубят работата си; присъстващите не реагираха, те бяха забравили изложението на Томас Мор (1478-1535) за това, как „овцете изядоха хората“ – в зората на капиталистическото развитие в Англия земевладелците прогонват масово арендаторите на земя за да отглеждат овце, чиято вълна е нужна в големи количества за новопоявилата се тъкаческа индустрия, използваща вече машини; по-късно – в началото на XIX в., лудитите в Англия чупят нововъведените революционни железни механични тъкачни и предачни машини, които намаляват нуждата от квалифицирана работна ръка. Въпреки това развитието на обществото не оставя никого без работа, ако той е готов да се преквалифицира при нужда.)

Особено искам да изтъкна изказването на Марк Филип Стадлер – политолог от Копенхагенския университет, който подробно разказа за левите сили в Индонезия; и особено за Индонезийската комунистическа партия – третата по големина комунистическа партия в света след китайската и руската. Изложението му бе особено задълбочено – това е темата на докторската му дисертация и изобщо научните му интереси са свързани именно с левите в Индонезия.

Преди обедът завърши със семинара „Предизвикателствата на Brexit“. Общият извод бе, че Brexit ще се отрази изключително неблагополучно на работническата класа във Великобритания

Изобщо представата за използваните понятия бе – като правило –  доста мъглява; особено масовото използване на достатъчно разтегливото понятие „социална справедливост“. Членството на държавите от ПЕЛ – или стремежът им към това членство – не бе поставян по съмнение; най-общо – ЕС е нещо прекрасно, но, същевременно, Европа трябва да се преобрази; особено „банкерската мафия“ трябва да бъде изкоренена; индустриалният капитал, като правило,  е социално отговорен и е фактор за развитието. В същото време повечето изказвания имаха ясно антикапиталистическо звучене; възрастен ливърпулец от „Ляво единство“ подчерта, че „английското общество става все по-бедно и по-бедно

 Следобедът започна с обсъждане, отново, за архива на Дьорд Лукач (1885-1971) – един от изтъкнатите европейски философи-марксисти, със съществен принос към неленинския марксизъм. С изключение на изключително интересното изложение на Тамаш Крауз – изтъкнат унгарски историк и философ, професор в Будапещенския университет „Лоранд Етвьош“, разговорът не предложи нищо ново, в сравенние с обсъждането в София от преди почти два месеца – трябват 60 или 80 хил. евро за изкупуването на помещението, в което е разположен архивът на Дьорд Лукач; все още няма отговор от Европейската комисия (ако не греша) за отпускането на тази мизерна сума от бюджета на ЕС.

Последното за деня пленарно заседание започна в 16:00 ч. и бе озаглавено „Многообразието на Европейското ляво [буквално: „Различните пътища на Европейското ляво“]“. Тук трябва да отбележа непременно изказването на Евтихия Ахтсиоглу, министър на труда, на социалната сигурност и на социалната солидарност (от 2016 г.) в правителството – второ по ред – на СИРИЗА, което тя прочете с вълнение. Основната тема на изказването бе твърдението, че „Гърция [т. е. правителството на СИРИЗА] за първи път разруши Неолибералната Европа“. За първи път Евти, както фамилиарно я назоваваха на заседанието, посочи едрият европейски капитал като виновник за финансовата криза в Гърция и в Европа. Пътят, който второто правителство на СИРИЗА е поело, е свързан с усилието за повишаване на доходите/заплатите на редовия гражданин, като същевременно се увеличава данъчната тежест за бизнеса; така у гражданите би трябвало да се окажат забележимо повече пари, а бизнесът ще трябва да се задоволи с много по-малки печалби. Евтихия Ахтсиоглу припомни мисълта на Маргарет Тачър, че „Няма алтернатива на пазарните отношения“; от СИРИЗА се стремят да прилагат повече гъвкавост и тактически компромиси като алтернатива на пазарните отношения, т.е. прилага се тактиката на „малките крачки“. Тя припомни, че първата мярка, която СИРИЗА предприе след идването си на власт през 2015 г. бе отпускането на помощи за 500 хиляди гърци, които получиха безплатен ток (сметката за ток в Атина за голям апартамент може да надхвърли 250 евро – бел. моя), данъчни облекчения (от началото на кризата в Гърция бяха въведени повече от 10 нови данъка – бел. моя) и даже безплатни жилища (това са предимно изоставени в „богатите години“ малки общински жилища; влизал съм в изоставено такова жилище в атинския квартал „Кесариани“, площта му не надхвърля 20 кв. м. – миниатюрно антре, съчетано с кухненски бокс, баня от един квадрат, малка стая с миниатюрна тераска; днес цялата сграда е обживяна отново – бел. моя).

СИРИЗА, продължи  Евтихия Ахтсиоглу, прави и втора важна стъпка – осигури достъп до здравеопазване на 2 млн. гърци, които нямат здравни застраховки. Тези две първоначални стъпки на първото правителство на Алексис Ципрас предотвратиха хуманитарна катастрофа в Гърция.

Днес второто правителство на СИРИЗА се стреми да възстанови напълно – въпреки натиска на МВФ – системата на колективните трудови договори; система, която СИРИЗА смята за основна при запазване на работническите доходи. Сивата икономика, според министърката, е намаляла от 23% на 13 %; и с това тя завърши изказването си, изпратено с овации.

Марга Фере (Фондация „Европа на гражданите“-Мадрид) завърши заседанието с твърдението, че съвременният либерализъм ни внушава, че за него няма изобретена алтернатива; че по-скоро ще дойде краят на света, но не и на капитализма; ние, Европейската левица, разбира се, смятаме, че работническата солидарност (каквото и да значи това – бел. моя) ще сложи край на неолибералните политики и ще възстанови социалната справедливост.

След края на заседанието последва бърза вечеря и отправяне към главния пристан на Будапеща за корабчета за разходка; за участниците в летния университет бе предварително нает корабът “Ракоши“. Пътешествието ни по Дунав продължи повече от три часа; на нашата палуба бяхме заети – пяхме революционни песни от цяла Европа заедно с групата Ságvári и с китарата на Атила, говорихме оживено всеки с всеки, та не видяхме много – поне аз не видях много – от града 

Накрая трябва да заявя високо, че нямаше да е възможно – а не го и очаквах, честно казано – да свърша абсолютно всичко, за което заминах за Будапеща без неуморимия младеж Тамаш и неговата майка – доброволци при организационния комитет, без всички унгарски другари и доброволци, без участниците в групата за революционни песни Ságvári, без Атила Вайнай – председател на Унгарската работническа партия 2006, както и без Лена; при това през всяка една минута от престоя ми в Будапеща се намирах в условията на забележително доброжелателна другарска обстановка – не само сред участниците в университета, но и в хотела, както и по улиците на Будапеща, когато прочетяха баджа, провесен на врата ми; изключенията бяха незначително малцинство. Показателно е, че на 20-ти вечерта, когато отивахме към главния пристан на корабчетата за разходка по р. Дунав, машинистът в метрото – отруден мъж на средна възраст – изчака повече на спирка „Уйпещ-Варошкапу“, като изсвири – когато видя баджовете ни – тържествено, продължително и мощно с влаковата свирка докато цялата ни огромна група се качваше в метро-влакчето. Пак по този начин – тържествено, продължително и мощно – ни поздрави, когато слязохме на спирка „Франц Деак тер“; отговорихме с широки усмивки, приветствени викове и шумни благодарствени овации, които обърнаха към нас вниманието на цялата претъпкана по това време централна метростанция по линия 3 на Будапещенското метро. 

* Приетият на събиранията на ПЕЛ начин за вдигане на юмрук е това да става с лявата ръка (Левица!), а не както сме свикнали – с дясната.

** Не съм проверявал верността на това твърдение, предавам го така, както то бе съобщено на заседанието от представители на партията

На снимките:

111 – участниците в XIII летен университет на ПЕЛ в Будапеща пред паметника на Незнайния герой, който се намира в градинка, разположена на около 250 м южно от хотел „Вита“ – главната база на събирането. От ляво на дясно: с червеното знаме със сърп и чук са участниците от Молдовската комунистическа партия; знамето с емблемата на ПЕЛ държат доброволецът Тамаш (вж. основния текст) и неговата майка, която е родом от Суботица (Сърбия); точно до нея е Атила Вайнай, председателят на Унгарската работническа партия 2006; тази и останалите две снимки ми изпратиха от групата Ságvári вчера, снимките са правенив деня, след моето излитане от Будапеща, на 22 юли.

 

222 – участниците в XIII летен университет на ПЕЛ в Будапеща пред паметника на Незнайния герой, посветен на героите от Унгарската съветска република (1919 г.). Паметникът и околното пространство са доста занемарени, тревата в тревните площи е изсъхнала в жегата, всички бронзови надписи по паметника са изтръгнати, очевидно за да бъдат предадени за вторични суровини. Минувачите, които предварително разпитах, обаче, знаят за паметника и разказват за него с охота (с изключение на една намусена лелка, която се направи, че не разбира какво я питам). В средата, с вдигнат юмрук е Атила Вайнай; вляво от него с черна риза е Панайотис Нойфелт.

 

333 – хорът Ságvári; най-вляво е милата му ръководителка и диригентка, а с китарата е Атила Тoползай. Те бързо са разучили, казаха ми го по телефона вчера, неофициалният химн на Унгарската съветска република – „Zengjük a dalt üde mámoros ajkkal!“, който им предложих да пеят често, защото е любимата ми унгарска революционна песен; даже още не са научили наизуст текста и го четат от листове пред себе си .

Nem marad így el a nagy diadal ("Няма да настъпи без нас големият триумф [на комунизма]"), скъпи унгарски другари!