Анализи
Краят на капитализма започна
Автор: Пол Мейсън, "Гардиън"
Анализи 19 Юли 2015 16:03 Източник: The Guardian
Подмяната на капитализма от посткапитализма ще бъде оформена от външни шокове и нов вид човешко същество
Червените знамена и маршовете на Сириза по време на гръцката криза, както и очакването, че банките могат да бъдат национализирани, възродиха за кратко мечтата на XX век: насилственото разрушаване на пазара от върха. През по-голямата част от миналия век така си представяха левите първия етап на икономиката отвъд капитализма. Силата ще дойде от работническата класа, от избирателните урни или от барикадите. Лостът ще бъде държавата. Възможностите ще дойдат с честите периоди на икономически колапс.
Вместо това, обаче, се срина единствено планът на левицата за последните 25 години. Пазарът го унищожи; индивидуализмът замени колективизма и солидарността; огромната световна работна сила изглежда като „пролетариат“, но нито мисли, нито се държи както преди.
Ако сте преживели всичко това и не харесвате капитализма, този опит е бил травмиращ за Вас. Но междувременно, технологията роди нов начин, който останките от старата левица - и всички други сили, повлияни от нея - трябва или да прегърнат, или просто да изчезнат. Оказва се, че капитализмът няма да бъде премахнат с метода на принудата и маршовете. Ще бъде елиминиран, като се създаде нещо по-динамично, което в началото съществува почти невидимо и в старата система, но ще пробие напред, като организира икономиката около нови ценности и поведение. Наричам това посткапитализъм.
Както при смъртта на феодализма преди 500 години, подмяната на капитализма от посткапитализма ще бъде ускорена от външни шокове и оформена от появата на нов вид човешко същество. И всичко това вече е започнало.
Посткапитализмът е възможен заради три основни промени, които информационните технологии донесоха за последните 25 години. Първо, ИТ намалиха необходимостта от работа, замъглиха границите между работата и свободното време и разклатиха връзката между работата и заплата. Идващата вълна на автоматизация, която в момента е отложена, тъй като социалната ни инфраструктура няма да може да се справи с последиците, ще намали обема на работата, от която се нуждаем - не само за прехраната ни, но и за достоен живот за всички нас.
Второ, информацията унищожава способността на пазара да формира цените по правилен начин. Причината за това е защото пазарите се базират на недостига, докато информацията е в изобилие. Защитният механизъм на системата е да създава монополи - гигантските технологични компании, които са най-масивното нещо, което сме виждали за последните 200 години, но и нещо, което няма как да остане във времето. Като изграждат бизнес модели и оценки, основани на взетата и приватизирана социално произведена информация, тези фирми създават крехка корпоративна концепция, която е в противоречие с най-основната потребност на човечеството - да използваме идеите свободно.
Трето, виждаме спонтанния възход на съвместното производство: стоките, услугите и организациите вече не се подчиняват на правилата на пазара и на управленската йерархия. Най-големият информационен продукт в света Уикипедия е създаден от доброволци и е за безплатно ползване. Това унищожава бизнеса на енциклопедиите и лишава рекламната индустрия от годишни приходи в размер на около 3 млрд. долара.
Почти незабелязано в нишите и пролуките на пазарната система цели зони от икономиката започват да се движат с по-различен ритъм. Процъфтяват паралелни валути, времеви банки, кооперации и самоуправляващи се сфери, едва забелязани от икономистите, а често и като пряк резултат от разбиването на старите структури през кризата след 2008 г.
Можете да откриете тази нова икономика само ако упорито я потърсите. Когато масовите неправителствени организации създадоха в Гърция хранителни кооперации, алтернативни производители, паралелни валути и местни системи за обмен, откриха над 70 самостоятелни проекти и стотици по-малки инициативи - от безплатни квартири и общо ползване на автомобили до безплатни детски градини. За мейнстрийм икономиката такива неща трудно могат да се квалифицират като икономическа дейност - но точно в това е смисъла. Те съществуват, защото търгуват, колкото и несигурно и неефективно да е то, с валутата на посткапитализма: свободно време, свързана дейност и безплатни неща. Изглежда нещо незадоволително и неофициално, а дори и опасно, от което да създадеш цяла алтернатива на глобална система, но така е било и с парите и кредитите в епохата на Едуард III.
През последните 10 години се появи цяла бизнес субкултура, която медиите нарекоха „споделена икономика“ - нови форми на собственост, нови форми на кредитиране и нови правни договори. Популярни изрази като „общи блага“ и „партньорско производство“ изкачат тук-там, но малцина си правят труда да попитат какво означава това усъвършенстване за самия капитализъм.
Вярвам, че то предлага път за преодоляване на кризите, но само ако тези микро проекти се подхранват, насърчават и защитават от фундаментална промяна в дейността на правителствата. А тя трябва да се ръководи от промяната в мисленето ни - за технологиите, собствеността и работата. Така че, когато създаваме частите на новата система, можем да си кажем, а и пред другите: „Това вече не е просто механизмът ми за оцеляване, скривалището ми от неолибералния свят. Това е нов начин на живот в процес на формиране“.
Кризата от 2008 г. заличи 13 на сто от световното производство и 20 на сто от световната търговия. Глобалният растеж стана отрицателен - по скала, в която всичко под + 3% се брои за рецесия. На запад кризата доведе до спад, по-продължителен от Голямата депресия между 1929 и 1933 г. А дори и сега, на фона на бавното възстановяване, икономистите са ужасени от перспективата за дългосрочна стагнация. Вторични шокове в Европа разкъсват континента.
Решението бе строги икономии плюс паричен излишък. Но това не работи. В най-тежко засегнатите страни пенсионната система бе унищожена, възрастта за пенсиониране бе вдигната до 70 г., а образованието бе приватизирано, така че завършилите сега са изправени пред огромен дълг, който ще изплащат цял живот. Услугите се разрушават, а инфраструктурните проекти се отлагат.
Дори и сега много хора не успяват да схванат истинското значение на думата „строги икономии“. Това не значи съкращения на разходите цели осем години, както е във Великобритания, нито дори е социалната катастрофа, причинена в Гърция. Това означава намалени заплати, социални помощи и жизнен стандарт на запад в продължение на десетилетия, докато ги изравним с тези, получавани от средната класа в Китай и Индия.
Междувременно, в отсъствието на какъвто и да е алтернативен модел се появяват условия за още една криза. Реалните заплати паднаха или останаха непроменени в Япония, южната еврозона, САЩ и Великобритания. Сенчестата, или паралелна, банкова система бе възстановена и сега е по-голяма, отколкото беше през 2008 г. Бяха смекчени или забавени новите правила, които изискват от банките да притежават по-големи резерви. В същото време, заринати с безплатни пари, онзи 1 процент от най-богатите в света станаха още по-богати.
Неолиберализмът се трансформира в система, програмирана да нанесе многобройни катастрофални вреди. По-лошото е, че той прекъсна 200-годишния модел на индустриален капитализъм, докато икономическата криза стимулира технологични нововъведения, които помагат на всички.
Това е така, защото неолиберализмът е първият икономически модел от 200 години насам, чийто подем бе основан на поддържането на ниски заплати и на разбиването на обществената сила и издръжливостта на работническата класа. Ако разгледаме периодите на икономически бум, проучени от специалистите по дългосрочните цикли - 1850 г. в Европа, 1900 г. и 1950 г. в целия свят - тъкмо силата на организирания труд принуждава предприемачите и корпорациите да се откажат от съживяването на остарели бизнес модели чрез орязване на заплатите. Вместо това, те решават да обновят начините си на работа и да достигнат една нова форма на капитализъм.
Резултатът е, че във всеки подем откриваме комбинация от автоматизация, по-високи заплати и потребление на по-скъпи продукти. Днес няма натиск от работната сила, а технологията в центъра на тази иновационна вълна не изисква по-големи потребителски разходи или наемане на старата работна сила на нови работни места. Информацията е машина, която сваля цената на нещата и съкращава времето на работа, необходимо за поддържане на живота на планетата.
В резултат на това голяма част от бизнес класата е станала нео-лудити*. Изправени пред възможността за създаване на лаборатории за генно секвениране, вместо това те отварят кафенета, салони за маникюр и фирми за почистване: банковата система, системата за планиране и късната неолиберална култура възнаграждават преди всичко създателя на нископлатени работни места, където работният ден е много дълъг.
Нововъведенията са тук, но до момента не са предизвикали петия икономически бум за капитализма, предричан от теорията за дългосрочните цикли. Причините се крият в специфичния характер на информационните технологии.
Заобиколени сме не само от интелигентни машини, но и от нов слой реалност, съсредоточен върху информацията. Представете си един пътнически самолет: управляван е от компютър; бил е проектиран, тестван и „произведен виртуално“ милиони пъти; а и връща в реално време информация на производителя си. На борда пък има хора, гледащи към екраните и дори свързани с интернет.
Погледнат от земята, той е същата бяла метална птица като в ерата на Джеймс Бонд. Но сега е едновременно и интелигентна машина, и част от цялостна мрежа. Притежава информация и добавя физическа, както и „информация стойност“. На борда на препълнената бизнес класа, когато всеки човърка в Excel или Powerpoint, пътническата кабина може най-добре да се опише като информационна фабрика.
Но колко струва цялата тази информация? Няма да намерите отговора в цифрите: според модерните счетоводни стандарти интелектуалната собственост се оценява чрез догадки. Проучване на институт SAS през 2013 г. установи, че, за да се сложи стойност на данните, нито събирането им, нито пазарната цена, нито пък бъдещите доходи от тях могат да бъдат адекватно изчислени. Само чрез счетоводство, което включва не-икономически ползи и рискове, фирмите могат всъщност да разяснят на своите акционери колко струват данните наистина. Нещо не е наред в логиката, която използваме, за да оценим най-важното нещо в съвременния свят.
Големият технологичен прогрес от началото на XXI век се състои не само в новите предмети и процеси, но и от стари такива, но направени интелигентни. Съдържанието на знания на продуктите става все по-ценно от физическите неща, използвани за производството им. Но това е стойност, измерена като полезност, а не като обмен или цена на активи. През 1990-те години икономистите и технолозите започнаха да мислят по един и същ начин: че тази нова роля на информацията създава нов, „трети“ вид капитализъм - толкова различен от индустриалния капитализъм, колкото индустриалния капитализъм се е различавал от търговския и робски капитализъм на XVII и XVIII век. Но им бе трудно да опишат динамиката на новия „когнитивен“ капитализъм. И с основание. Динамиката му е дълбоко не-капиталистическа.
По време на и непосредствено след Втората световна война икономистите смятаха информацията просто за „обществено благо“. Правителството на САЩ дори постанови, че от патенти не трябва да се прави никаква печалба, а само от производствения процес. Тогава започнахме да разбираме интелектуалната собственост. През 1962 г. Кенет Ароу, гуруто на мейнстрийм икономиката, каза, че в една свободна пазарна икономика целта на изобретяването на разни неща е да се създаде право на интелектуална собственост. Той отбелязва: „точно до степен, до която е успешна, има непълно използване на информацията“.
Можете да видите истинността на това във всеки модел на електронен бизнес, съществувал някога: монополизиране и защита на данните, събиране на безплатни обществени данни, получени от комуникацията с потребителя, тласкане на търговски сили в сферата на производство на данни, която преди бе с нетърговска цел, проучване на съществуващите данни за прогнозна стойност - като винаги и при всички случаи трябва да се гарантира, че никой освен корпорацията не може да използва резултатите.
Ако можем да обърнем принципа на Ароу, неговите революционни изводи са очевидни: ако една свободна пазарна икономика плюс интелектуалната собственост водят до „недостатъчното използване на информацията“, тогава икономика, основана на пълното използване на информация, не може да толерира свободен пазар, нито абсолютно право на интелектуална собственост. Бизнес моделите на всички модерни информационни гиганти са предназначени да предотвратят изобилието на информация.
Но информацията е в изобилие. Информационните стоки се копират напълно безплатно. Създаде ли се нещо веднъж, то може да се копи-пейства вечно. Една песен и гигантската база данни, използвана за построяване на един самолет, имат производствени разходи; но цената на възпроизвеждане и копиране пада до нула. Ето защо, ако обичайният ценови механизъм на капитализма преобладава, след време и неговата цена ще падне до нулата.
През последните 25 години икономиката се бори с този проблем: мейнстрийм икономиката изхожда от състояние на недостиг, но най-динамичната сила в съвременния свят е в изобилие, и както веднъж се изрази геният-хипар Стюарт Бранд, „иска да бъде безплатна“.
Наред със света на монополизираната информация и наблюдение, създадени от корпорации и правителства, около информацията съществува различна динамика: информацията като социално благо, безплатно за използване, без да може да бъде притежавано, експлоатирано или да му бъде сложена цена. Наблюдавал съм опитите на икономисти и бизнес гурута да построят рамка, в която да разберат динамиката на икономика, основана на изобилна, достъпна за обществото информация. Но тя всъщност е измислена от един икономист от XIX век в епохата на телеграфа и парната машина. Името му? Карл Маркс.
...
Действието се развива в Кентиш таун, Лондон, февруари 1858 г., някъде около 4:00 часа сутринта. Маркс е издирван от властите в Германия и работи, драскайки си мисловни експерименти и бележки към себе си. Когато най-накрая видят какво пише Маркс тази нощ, левите интелектуалци от 1960-те години ще признават, че то „оспорва всяка сериозна интерпретация на Маркс досега“. Работата му се нарича „Фрагмент относно машините“.
Във „Фрагмента“ Маркс си представя икономика, в която главната роля на машините е да произвеждат, а главната роля на хората е да ги контролират. Той е категоричен, че в такава икономика основната производителна сила би била информацията. Производствената сила на такива машини - автоматизираната предачна машина, телеграфа и парния локомотив - не зависи от количеството труд, необходимо за производството им, а от състоянието на социалното знание. С други думи, организацията и знанията са по-важни за продуктивната сила, отколкото работата при създаването и управляването на машините.
Като се има предвид това, което щеше да стане марксизма - теория за експлоатацията въз основа на кражбата на работно време - това е революционно изявление. Той предполага, че, след като знанието се превръща в производителна сила само по себе си, превъзхождайки реалния труд за създаването на машината, големият въпрос не е в „заплати срещу печалби“, а в кой контролира това, което Маркс нарича „силата на знанието“.
В една икономика, където машините вършат голяма част от работата, естеството на знанието, закодирано в машините, трябва, пише той, да бъде „социално“. В заключителния си мисловен експеримент Маркс си представя крайната точка на тази траектория: създаването на „идеалната машина“, която трае вечно и не струва нищо. Машина, която може да бъде построена безплатно, казва той, няма да добави никаква стойност към производствения процес и бързо - само за няколко отчетни периода, ще намали разходите, цените, приходите и цената на труда на всичко, до което се докосне.
След като разберете, че информацията е материална, че софтуерът е машина, и че цената на паметта, трафика и процесорната мощ спада със скоростта на светлината, важността на мислите на Маркс става ясна. Заобиколени сме от машини, които струват нищо, и могат ако поискаме да траят вечно.
В тези разсъждения, които се публикуват чак в средата на XX век, Маркс си представя в бъдещето информация, която се съхранява и споделя в нещо, наречено „общ интелект“ - което представлява умовете на всички на Земята, свързани чрез социалното познание, и в което всяко усъвършенстване е в полза на всички. Накратко, той си представя нещо много близко до информационната икономика, в която живеем днес. И неговото съществуване ще „изстреля капитализма в небесата“.
С променената почва старата пътека отвъд капитализма, измислена от левите през 20-ти век, се губи.
Но се показва друга пътека. Съвместното производство, използването на мрежова технология за производство на стоки и услуги, които работят само когато са безплатни или споделени, определят пътя извън пазарната система. Ще е нужно държавата да създаде рамката - точно както тя създава рамката за работната сила във фабриките, за солидните валути и за свободната търговия в началото на XIX век. Посткапиталистическият сектор вероятно ще съществува наравно с пазарния сектор в продължение на десетилетия, но вече се вижда значителна промяна.
Мрежите възстановяват „детайлността“ на посткапиталистическия план. Тоест, те могат да бъдат основа на непазарна система, която се възпроизвежда и няма нужда да се създава наново всяка сутрин на екрана на компютъра Ви.
Преходът ще включва държавата, пазара и съвместното производство извън рамките на пазара. Но за да стане реалност целият проект на левите - протестни групи или основните социални демократични и либерални партии, ще трябва да се преконфигурира. В действителност, след като хората разберат логиката на посткапиталистическия преход, тези идеи вече няма да бъдат запазена марка на лявото, а на много по-широко движение, за което ще трябва да измислим ново име.
Кой може да сбъдне това? В старото ляво това бе индустриалната работническа класа. Преди повече от 200 години радикалният журналист Джон Тълуол предупреждава строителите на английските фабрики, че са създали нова и опасна форма на демокрация: „Всеки голям цех или фабрика е своеобразно политическо общество, което не може да бъде заглушено от нито един акт на парламента, нито да бъде разпръснато от нито един магистрат“.
Днес цялото общество е една фабрика. Всички ние участваме в създаването и пресъздаването на търговските марки, нормите и институциите, които ни заобикалят. В същото време, комуникационните мрежи, жизненоважни за ежедневната работа и печалбата, бръмчат от споделени знания и недоволство. Днес мрежата - както работилницата преди 200 години – „не може да бъде заглушена или разпръсната“.
Вярно е, че правителствата могат да закрият Фейсбук, Туитър и дори и целия интернет и мобилната мрежа по време на криза, като с това да парализират икономиката. Освен това, могат да съхраняват и да следят всеки килобайт информация, който създаваме. Но не могат да наложат отново йерархичното, задвижвано от пропаганда и невежо общество от преди 50 години, освен ако - както в Китай, Северна Корея или Иран - се откажат от ключови аспекти на съвременния живот. Това би било, както се изразява социологът Мануел Кастелс, все едно да се опитате да елиминирате електричеството.
Чрез свързването в мрежа на милиони хора, които са експлоатирани финансово, но притежават цялото човешко познание, инфо-капитализмът създаде нов фактор за промяна в историята: по-образовано и свързано човешкото същество.
Но това ще бъде много повече от икономически преход. Трябва да вземем предвид, разбира се, паралелни и неотложни задачи по съкращаването на въглеродните емисии в света, както и по справянето с демографските и фискални бомби със закъснител. Но се концентрирам върху икономическия преход, предизвикан от информацията, защото до сега, той бе държан настрана. Комуникацията между потребители бе подценявана като фикс идея за мечтателите в нишите, докато „големите момчета“ в лявата икономика напредваха с критики срещу строгите икономии.
В действителност, на места като Гърция противопоставянето на строгите икономии и създаването на „мрежи, където не можете да просрочите задължението си“ (както един активист ми го обясни), вървят ръка за ръка. Преди всичко, посткапитализмът като концепция е за новите форми на човешкото поведение, което традиционната икономика едва ли ще признае за приложимо.
А как си представяме прехода в бъдещето? Единственият ясен паралел, който имаме, е замяната на феодализма от капитализма. И благодарение на работата на епидемиолози, генетици и анализатори на данни, знаем много повече за този преход отколкото преди 50 години, когато бе „собственост“ на социалните науки. Първото нещо, което трябва да разграничим, е, че различните форми на производство са структурирани около различни неща. Феодализмът бе икономическа система, структурирана около обичаите и законите за „дълга“. Капитализмът е структуриран около нещо чисто икономическо: пазара. От това можем да предречем, че посткапитализмът, чиято предпоставка е изобилието, няма да бъде просто модифицирана форма на сложно пазарно общество. Едва започваме да схващаме обаче позитивната представа за него.
Не го казвам, за да избегна въпроса: общите икономически параметри на поскапиталистическото общество например до 2075 година могат да бъдат предвидени. Но ако такова общество е структурирано около свободата на човека, а не около икономиката, ще започнат да го оформят неща, които са непредвидими.
Например най-очевидното нещо за Шекспир през 1600 г. е, че пазара е породил нов вид поведение и морал. По аналогия най-очевидното „икономическо“ нещо за един Шекспир от 2075 г. ще бъде тоталната промяна в отношенията между половете, в сексуалността или в здравето. Може би има дори няма да съществуват драматурзи: може би самото естество на средствата за информация, с които разказваме историите, ще се промени - точно както се е променило по времето на кралица Елизабет I, когато в Лондон са построени първите обществени театри.
Помислете за разликата между, да речем, Хорацио в „Хамлет“ и герой като Даниел Дойс в „Малката Дорит“ на Дикенс. И двамата носят със себе си характерната фикс идея на своето време - Хорацио е обсебен от хуманистичната философия, а Дойс от патентоването на изобретението си. В Шекспир не може да има характер като Дойс; в най-добрия случай, той би бил възприет като комична фигура от работническата класа. И все пак, когато Дикенс пише за него, повечето от читателите му познават някой като него. Точно както Шекспир не може да си представи Дойс, така и ние не можем да си представим какво човешко същество ще роди обществото, когато икономиката вече не е в центъра на живота. Но пък можем да видим първообразите им в живота на младите хора по цял свят, които разрушиха ограниченията на 20-ти век за сексуалността, работата, творчеството и личността.
Феодалният модел в земеделието се сблъсква първо с ограниченията на природата, а след това и с мощен външен шок - Черната смърт. След това идва демографският шок: недостатъчно хора, които да обработват земята - факт, който вдига надниците им и прави старата феодална система на дълга невъзможна за изпълнение. Недостигът на работна сила също води и до технологични иновации. Новите технологии, които подпомагат възхода на капитализма, са и тези, които стимулират търговията (печатарство и счетоводство), създаването на търгуемото богатство (минното дело, компаса и бързите кораби) и на производителността (математиката и научните методи).
Налице през целия този процес е нещо, което изглежда несъществено за старата система - парите и кредита - но което всъщност ще се превърне в основа на новата система. През феодализма много закони и обичаи всъщност са били структурирани около пренебрегването на парите; кредите за аристокрацията са истински грях. Така че, когато парите и кредитът пристигат, създавайки пазарна система, е било като революция. Това, което дава сила на новата система, е откриването на практически неограничен източник на безплатно богатство в Северна и Южна Америка.
Комбинацията от всички тези фактори взима една група хора, изолирани през феодализма - хуманисти, учени, занаятчии, юристи, радикални проповедници и бохемски драматурзи като Шекспир, и ги слага начело на една социална трансформация. Макар и несигурно в началото, държавата спира да възпрепятства промяната и започва да я насърчава.
Днес това, което разяжда капитализма, е информацията, макар и трудно осмисляна от мейнстрийм икономиката. Повечето закони, свързани с информацията, очертават правото на корпорациите да я трупат, както и правото на държавата да има достъп до нея - независимо от човешките права на гражданите. Еквивалентът на печатната преса и научния метод е информационните технологии и тяхното разпространение във всички други технологии - генетика, здравеопазване, селско стопанство, кино. Там тя бързо съкръщава разходите.
Съвременният еквивалент на дългата стагнация през късния феодализъм е спреният изкуствено възход на третата индустриална революция, при която вместо бързата автоматизация и унищожаването на работни места, сме принудени да създаваме това, което Дейвид Гребер нарича „скапани работни места“ с ниско заплащане. И много икономики са в застой.
Еквивалентът на новия източник на безплатно богатство? Не е точно богатство: това са „външните облаги“ - безплатните неща и благосъстоянието, породено от комуникацията в мрежата. Това е възходът на непазарната продукция, на непритежаемата информация, на споделените мрежи и неуправляваните предприятия. Когато говорим за съвременния еквивалент на откриването на новия свят, интернетът, твърди френският икономист Ян Мулиер Бутон, е „едновременно кораба и океана“. В действителност, той е и кораба, и компаса, и океана, и златото.
Днешните външни шокове са ясни: изчерпването на енергията, изменението на климата, застаряването на населението и миграцията. Те променят динамиката на капитализма и го правят неприложим в дългосрочен план. Все още нямат същото въздействие като Черната смърт, но както видяхме в Ню Орлиънс през 2005 г., не е нужна бубонна чума, за да се срутят социалният ред и функционалната инфраструктура в едно финансово комплексно и обедняло общество.
След като разберете прехода по този начин, няма нужда от прецизно изчислен петгодишен план. Нуждаем се от план, чиято цел трябва да бъде разширяване на тези технологии, бизнес модели и поведения, които ще унищожат пазарните сили, ще разпространят знания, ще премахнат необходимостта от работа и ще тласнат икономиката към изобилие. Наричам това Проект Нула - защото неговите цели са енергийна система с нулеви въглеродни емисии, производство на машини, продукти и услуги с нулева крайна цена, и намаляване на необходимото работно време до минимум.
Повечето привърженици на лявото от XX век са вярвали, че не разполагат с лукса на един обуздан преход. Вярвали са, че бъдещата система не би могла да съществува в рамките на старата, въпреки, че работническата класа винаги се е опитвала да създаде различен живот в рамките и „въпреки“ капитализма. В резултат на това, след като я няма възможността за преход в съветски стил, модерното ляво се зае само с противоречащи си неща: приватизацията на здравеопазването, анти-синдикални закони, фракинг - списъкът е доста дълъг.
Ако съм прав, логичната цел на привържениците на посткапитализма е да се изградят алтернативи в рамките на системата; да се използва правителствената власт по един радикален и разрушителен начин; и да се насочат всички усилия към преход. Но не и да се защитават произволни елементи от старата система. Трябва да разберем какво е спешно и какво е важно и да осъзнаем, че двете понякога не съвпадат.
...
Силата на въображението ще стане изключително важна. В едно информационно общество нито една мисъл, спор или мечта не може да бъде похабена - без значение дали се е зародила в палатков лагер, затворническа килия или над джагито в един офис.
Както при виртуалното производство в прехода към посткапитализма работата, извършена в етапа на планиране, може да намали грешките при изпълнението. И дизайна на посткапиталистическия свят, като софтуера, може да бъде модулен. Различни хора могат да работят върху него от различни места, с различни скорости и с относителна самостоятелност един от друг. Ако можех да създам безплатно едно нещо, то ще е глобална институция, която да оформи капитализма правилно: модел с отворен код за цялата икономика; официален, в сиво и черно. Всеки експеримент в него ще го обогатява; ще бъде с отворен код и с колкото се може повече информационни точки, както при най-сложните климатични модели.
Основното противоречие днес е между възможността за безплатни, изобилстващи стоки и информация и системата на монополите, банките и правителствата, които се опитват да поддържат нещата частни, оскъдни и основани на търговски модели. Всичко се свежда до борбата между мрежата и йерархията - между старите форми на обществото, оформени около капитализма, и новите форми, които предричат какво следва в бъдеще.
Утопия ли е да вярваме, че сме на прага на еволюция отвъд капитализма? Живеем в свят, в който хомосексуалните мъже и жени могат да сключат брак, и в който контрацептивите направиха средностатистическата жена от работническата класа по-свободна, отколкото е била и най-лудата и развратна жена в ерата на кръга Блумсбъри. Защо, тогава, ни е толкова трудно да си представим икономическата свобода?
Плановете на елита, затворен в тъмните си лимузини, изглеждат толкова безнадеждни, колкото са били и на сектите, вярващи във Второто пришествие през XIX век. Демокрацията на спец отрядите за борба с безредиците, корумпираните политици, контролираните от магнати вестници и непрекъснатото наблюдение изглежда измислена и крехка точно като Източна Германия преди 30 години.
Всяко тълкуване на човешката история трябва да предвиди възможността за отрицателен изход. Преследва ни такъв във всякакви филми за зомбита, бедствия, пост-апокалиптична пустош като „Пътът“ или „Елизиум“. Но защо не нарисуваме картина на идеалния живот, базиран на достатъчно информация, работа без йерархия, където работата и заплатата нямат нищо общо?
Милиони хора започват да осъзнават, че са им продали една мечта, която противоречи на реалността. И реакцията им е гняв, както и оттегляне към националните форми на капитализъм, които само могат разкъсат света на парчета. Да гледаме как тези форми се появяват - от подкрепящите т. нар. Грекзит леви фракции в Сириза до Националния фронт и изолационизма на американската десница, е като да гледаме кошмарите по време на кризата с „Лемън Брадърс“.
Имаме нужда от нещо повече от един куп утопични мечти и дребни планове за утре. Имаме нужда от проект, основан на разум, доказателства и проверими идеи, който ще скъса с досегашната история и ще бъде поддържан от планетата. И ние трябва да се заемем с това.
(*Лудитите са социално движение от 19-ти век на английските производители на текстил, които протестират, често унищожавайки механизирани тъкачни станове, обявявайки се срещу промените, предизвикани от промишлената революция.)
