"Обичай идеята в себе си, не себе си в идеята (партията)!" - перефраза на Станиславски. професор Чавдар Кръстев
обратно

Анализи

(06.Януари.2014)

Проф. Иван Ангелов Член-кор. на БАН Световната икономика е пред прага на фундаментални промени.

Автор: Проф. Иван Ангелов Член-кор. на БАН Световната икономика е пред прага на фундаментални промени.

Проф. Иван Ангелов

Член-кор. на БАН

Световната икономика е пред прага на

фундаментални промени

Още едно прозрение за развитието на глобалната икономика

          Наскоро присъствах на представянето на интересна книга „Капитализъм 4.0” с подзаглавие „Раждането на новата икономика след кризата”, от американския автор Анатол Калецки, публикувана у нас от издателство „Класика и стил” ООД. На заглавната страница пише още „Революционно прозрение за следващия етап от развитието на глобалната икономика”.

          Интересен беше и съставът на присъстващите – български икономисти, с различни, дори противоположни възгледи. Не съм бил свидетел у нас на такъв разнороден състав на участващи в дискусията икономисти през последните двадесетина години. Най-после това стана и се оказа, че можем да говорим спокойно, въпреки различните ни възгледи и да се изслушваме толерантно в професионална атмосфера. Това би следвало да продължи – да си опонираме пряко и на живо, а не от дистанция чрез медиите, които допускат едните, а изолират другите, въпреки записаното в етичния им кодекс за обективно представяне на различните гледни точки. Нашите медии се разминават тотално с този текст и с това правят лоша услуга на обществото. В България няма обективни свободни медии.

          Като изхождах от предизвикателния текст на заглавната корица, че това е революционно прозрение, преди да съм чел книгата, тъй като я получих едва тогава, представих в телеграфен стил, без предварителна подготовка, моето прозрение за бъдещото развитие на световната икономика, без да претендирам че е революционно. Оставям тази оценка на читателите. В него включвам също европейската и нашата икономика, като съставни части на глобалната. В следващите редове предлагам моето изказване в силно разширен вид.

          При представянето на книгата беше казано как политиците в Америка и Европа упреквали икономистите, че не са предупредили обществеността за задаващата се криза от 2008 г. Това не е вярно! В икономическата литература познавам поне два списъка от професионалисти, които предупреждаваха с аргументи за задаващата се криза. Първият включва 12 имена, между които най-известни са Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Нуриел Рубини, Роберт Шилер, Джордж Сорос. Вторият съдържа 58 имена. Следователно, предупреждения имаше, но политиците в Америка и Европа не им обърнаха внимание.

          През есента на 2008 г. имаше и критики срещу МВФ, че не са предупредили за наближаващата криза, макар че разполагат с голям изследователски потенциал. От МВФ тогава отговориха, че отделни техни професионалисти са виждали какво се задава и са го споделяли с колеги в неформални кръгове, но поради господстващото положение на САЩ във финансирането и управлението на МВФ и като единствена страна с право на вето при вземане на решения в тази институция, от много години е имало неписано правило да се въздържат в официални публикации от критика на икономическата политика на САЩ.

          В моя статия във в. ПАРИ от 19 февруари 2008 г. предупредих, че започналата през лятото на 2007 г. ипотечна криза в САЩ вече навлиза в Европа, че преди края на 2008 г. ще се почувства у нас и посочих по какви канали ще стане това. Тогавашният наш министър на финансите заяви, че това са „леки турбуленции”, които няма да засегнат българската икономика, понеже сме имали здрава банкова система. Същото каза и тогавашният премиер. Кризата обаче не се съобрази с бодряческите им думи и ни засегна доста силно през 2009 г. и следващите години. БВП на България спадна през 2009 г. с 5,5%, при 4,5% спад общо за ЕС-27. И до сега не сме излезли от кризата.

          В разгара на кризата в-к Financial Times проведе дискусия на своите страници от януари до март 2009 г. на тема „Нов свят – нов капитализъм” с участието на известни световни учени и публицисти, които споделиха интересни мисли по темата и по бъдещото развитие на световната икономика. Подобна дискусия беше проведена пак там през януари 2012 г. на тема „Кризата на капитализма” с именити участници и сериозни изказвания.

Достойно за съжаление е, че през последните 10-15 години на Запад се водят много активни конструктивно-критични дискусии по текущите проблеми на капитализма и по неговото бъдеще, докато в така наречената „Нова Европа” (Източна Европа и страните от бившия Съветски съюз), преобладава апологията по настоящето и бъдещето на капитализма. Така е и в България. Нашата научна интелигенция в обществените науки, в това число и в икономическите, както по времето на авторитарния социализъм, така и през последните 24 години, не беше на равнището на югославската, унгарската и полската по дълбочина на научното новаторство и с гражданските си позиции. Изключенията се броят на пръстите на едната ръка.

          У нас и сега се говори, че в България няма стратегически изследвания по бъдещото развитие на нашата икономика. Това също не е вярно! Ръководеният от мен колектив в Икономическия институт на БАН публикува през 2003 г. първата у нас „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”. Виж моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm , публикация № 43. Там доказахме, че към 2020 г. България може да достигне 50-55% от икономическото равнище на ЕС-15 по БВП на човек от населението, а към 2050 г. – 75-80%. Сравнявахме с ЕС-15, защото тогава в общността членуваха 15 страни и не можеше да се прогнозира кога, колко и кои нови страни ще се присъединят. Българските политици обаче не ни обърнаха внимание. Те продължават и сега да говорят, че към 2020 г. ще постигнем средноевропейско ниво по качество на живота. Това не е възможно. Такива нереалистични оценки са не само безполезни, но и вредни, понеже сеят илюзии в обществото. А несбъднатите илюзии раждат разочарования.

          Според анкета на Световния икономически форум (виж WEForum, Global Agenda Outlook 2013) десетте най-важни предизвикателства пред света са: нестабилната глобална икономика, крехката еврозона, нестабилната финансова система, нарастващото доходно неравенство, трайната структурна безработица, вакуумът в световното лидерство, недостатъчното приспособяване към промените в световния климат, икономически мотивираните социални вълнения, дефицитът на природни ресурси, хроничната бюджетна небалансираност. Подреждането е според относителния дял на отговорите в нисходящ ред.

През последните 10-15 години съм разсъждавал, а по отделни аспекти съм публикувал мои виждания по стратегическото икономическо развитие на света, Европа и България. В най концентрирана форма това беше направено в гореспоменатата Стратегия и в монографията ми „Световната икономическа криза и България”, публикувана от издателството на БАН през 2010 г. (виж публикация № 157 в моя сайт в интернет). Тук ще споделя накратко в телеграфен стил мои убеждения по налагащи се фундаментални промени в развитието на световната, европейската и нашата икономика през следващите години и десетилетия.

Ще се огранича само с икономическата област, без да навлизам в очакваните главозамайващи новости в информационните технологии, нанотехнологиите, новите източници на енергия и нови материали, в транспорта, медицината, бита на хората и т.н. през следващите 10-20-30 и повече години. На тези теми има огромен брой свръхинтересни публикации. Въздържам се да навлизам тук и в изключително интересната тема за взаимодействието между икономика и технологии, което ще се активизира още повече през следващите години и десетилетия.

1.Пазарът е едно от най-великите открития на човешката цивилизация. Големият спор между икономистите не е да има или да няма пазар, а в съчетаването на ролята на пазара и на държавата в икономиката. Между икономистите доминират две основни тези по ролята на държавата в управлението на икономиката:

Пазарните фундаменталисти се придържат към конфронтационния принцип „или пазар или държава”, като отричат напълно ролята на държавата и я свеждат до „нощен пазач” или злоупотребяват с „невидимата ръка” на Адам Смит. Верни на своята идеологическа богиня – покойната Айн Ранд, те смятат, че там където действа свободният пазар всичко процъвтява, а при намеса на държавата – всичко се срива, като дават за пример системата на централното командно-административно планиране от недалечното минало. Първо, след рухването на авторитарния държавен социализъм не познавам сериозен икономист, който да е за връщане към централното командно планиране. Второ, Адам Смит никога не е вярвал във всемогъщата роля на пазара и това личи от неговите основни трудове „Теория на моралните чувства” и „Богатството на народите”, и Трето, както казва Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц, ръката е „невидима”, защото не съществува.

Пазарните реалисти поддържат конструктивния принцип „и пазар и държава”, които се допълват и подпомагат, а не си противоречат и изключват взаимно. По света няма страна, чиято икономика функционира изцяло по логиката на свободния пазар, без държавна намеса. Такива икономики има само като опростени илюстративни примери в примитивните учебници по икономическа теория за начинаещи. Добре е също да се напомни, че светът или негови региони никога не са излизали от сериозна криза, без активната помощ на държавата. Така стана и през последната глобална криза. Големите финансови и нефинансови корпорации молеха държавата да ги спасява. В Америка, Европа, Япония, Русия и в други региони държавата осигури няколко трилиона долара за спасяване на финансови институции и големи нефинансови компании. Част от тях дори бяха временно национализирани, за да бъдат спасени. Представяте ли си каква катастрофа щеше да сполети света ако не беше решаващата спасителна намеса на държавата по време на Великата депресия през 1930те и през последната криза от 2008-2009 г.?

Човечеството се нуждае не от „голямо” или от „малко” правителство, а от интелигентно правителство. Най-сполучливото решение е във формулата за „регулирана пазарна икономика”. Особено важна е интелигентната държавна регулация във финансовия сектор, който е много по-чувствителен на шокове от реалния сектор. Такава аз виждам световната, европейската и българската икономика в обозримото бъдеще.

2. Широко е разпространено гледището, че частната собственост е по-рационална от държавната и е двигател на икономическия прогрес. В чл. 17, ал. 3. на нашата конституция пише, че „частната собственост е неприкосновена”. Нищо подобно не е предвидено за държавната собственост. От това може да се заключи, че държавната не е такава и че са допустими посегателства върху нея. По света са известни хиляди и хиляди примери за икономически и социално нерационално поведение както на частната, така и на държавната собственост.

Още по-фрапиращо е нерационалното поведение на частната собственост в България през последните две десетилетия. Много са фактите, когато частни компании регистрират двуцифрени увеличения на оборота, а в балансите си показват, че нямат печалба и не плащат корпоративен данък, макар че той е между най-ниските в света. Данъчните ревизии на НАП установяват масови нарушения. Те не плащат и задълженията си към свои стопански партньори, към банките, към социално-осигурителната система и дори към собствения си персонал.

От години търся задоволителен отговор на въпроса: защо държавната българска икономика по времето на социализма осигуряваше достатъчно вътрешно натрупване за впечатляваща инвестиционна активност и висок прираст на производството, без особено голяма външна задлъжнялост (движеща се средногодишно около 3-5 млрд. щатски долара и достигнала своя максимум около 10 млрд. долара в края на 1989 г.), а сегашната предимно частна българска икономика поддържа много по-ниско вътрешно натрупване, инвестиционна активност и прираст на производството, въпреки многократното увеличение на брутната външна задлъжнялост (достигнала в края на октомври 2013 г. 36686 млн. евро или 52,5 млрд. щатски долара при курс 1,43 дол/евро). Отговорът, според мен е в масовото укриване на печалби от частните български фирми и нелегалните им трансфери зад граница от чуждестранните компании. И това става в големи мащаби години наред под благосклонния поглед на нашите контролни институции. Грубо неверни са твърденията на български пазарни фундаменталисти, че при частна собственост всичко процъвтява, а при държавна – всичко се срива.

И сега и в бъдеще главен двигател на прогреса е и ще бъде лоялната конкуренция, а не формата на собственост. Различните форми на собственост и на стопанисване трябва да са равнопоставени пред закона, да се състезават под икономическото слънце и да доказват правото си на съществуване. Предимството на един или друг вид собственост не трябва да се предпоставя, а да се доказва в суровите условия на стопанската практика на полето на конкуренцията както в национален, така и в международен мащаб. Това ще е още по-важно и по-необходимо в бъдеще.

Ако съдим от опита на България и на много други страни стопанските дейности в условията на естествен монопол не следва да се приватизират. Защото всеки монопол е лош, но частният е най-лош. Не следва също да се приватизират дейности със силна социална насоченост: електроснабдяване, водоснабдяване, топлофикация, чистота, снегопочистване, градски транспорт, междуградски железопътен и автомобилен транспорт, здравеопазване, домове за възрастни хора и за увредени лица, социално осигуряване и други подобни.

Там където доминира грижата за живота и здравето на хората няма място за печалбата – основният двигател на частната инициатива. В този ред на мисли и до сега не разбирам защо българските държавни и общински болници са търговски дружества? Защо здравето и животът на хората се превръщат в стока? Защо една уж социалистическа партия – мандатоносител на настоящото правителство, търпи този социален парадокс? Те трябва да действат като държавни или общински предприятия под силен обществен контрол. Тяхната дейност трябва да се оценява по качеството на лечението на хората, а не по финансовия им баланс. В някои от тях може да се прилага държавно-частно парньорство, но също под силен обществен контрол. Бъдещето на световната, европейската и българската икономика следва да се основава на смесени форми на собственост и стопанисване, функциониращи в конкурентна среда.

3. През последните две десетилетия ни проглушиха ушите с твърденията за финансовата стабилност, като фундаментална предпоставка за успешно развитие на икономиката и обществото. Това се прави и сега от много политици и от икономистите – пазарни фундаменталисти. В ЕС дори има задължителни количествени критерии за финансова стабилност (критериите от Маастрихт): бюджетен дефицит – до 3% от БВП, публичен дълг – до 60% от БВП, инфлация – до 1,5% и т. н. Само неграмотният човек или авантюристът могат да оспорват необходимостта от финансова стабилност.

И аз съм за финансова стабилност, без да я фетишизирам, но твърдя, че също толкова важна е и социалната стабилност. Без нея дори е немислима трайна финансова стабилност. Когато омерзените и доведени до отчаяние бедни хора се разбунтуват настъпва краят на финансовата стабилност. Вярно е и обратното. За това обаче не се говори. Потребността от социална стабилност отсъства и в критериите на МВФ, на Световната банка и на други глобални институции.

Никой, в това число и ЕС, дори не мисли да установява задължителни количествени критерии за социална стабилност: процент на максимално допустима безработица или минимално необходима заетост, максимално допустим Джими коефициент като мярка за доходно разслоение, минимална работна заплата, минимална пенсия, максимално допустима заболеваемост и/или смъртност от особено опасни болести, максимално допустима детска смъртност, минимално допустима продължителност на живота, максимално допустима неграмотност, максимално допустимо отпадане на деца от основното образование и т.н.

Опитват се да ни внушават, че дори мисленето по тези теми е вредно, политиката – безотговорен популизъм, а действието - авантюра. В много страни по света има различни варианти на минимална заплата, въведена от съответните правителства или в резултат на преговори между бизнеса и профсъюзите. Едва през последните години у нас се въведе минимална заплата и минимална пенсия, въпреки продължаващата съпротива на работодателските среди. Такива има и в редица европейски страни. От 2014 г. се въвежда минимална заплата в Германия, след мъчителни преговори между управляващите партии.

Анкета на Световния икономически форум (виж цитираната по-горе публикация) показва, че на въпроса: Съгласни ли сте, че бизнесът трябва да се интересува от решаването на социалните проблеми, даже когато влияят на рентабилността?, отговорите се разпределят по следния начин: 48% са категорично съгласни; 44% са съгласни; 7% не са съгласни; 1% са категорично несъгласни. Преобладаващите позитивни настроения са очевидни и логични за нашето време в цивилизованите пазарни икономики.

Следователно, фундаментално изискване за бъдещото развитие на световната, европейската и българската икономика трябва да бъде органичното и трайно съчетаване на финансовата и социалната стабилност. Едната не е възможна без другата!

4. В света протича масирано глобално преразпределение на доходи – от вносители към износители на петрол и природен газ, от бедни към богати страни, от труда към капитала в рамките на тези страни и по други канали. Спадането на реалните разполагаеми доходи на мнозинството от населението, освен че е несправедливо, ограничава платежоспособното търсене в глобален, регионален и национален мащаб.

Големият въпрос е дали наемният труд ще продължава да се примирява с намалението на своето жизнено равнище в името на свободната международна търговия или на форсираната глобализация от американски тип. Всички сериозни изследвания, в това число и споменатата публикация на Световния икономически форум, показват, че социалните проблеми се изострят в Америка, Европа, Япония и в другите региони. Расте социалната пропаст между Севера и Юга.

През 2012 г. Joseph Stiglitz публикува капиталния си труд „Цената на неравенството”. Там той пише: „Ние се превръщаме в страна, в която богатите живеят в затворени общности, изпращат децата си в скъпи училища и имат достъп до първокласна медицинска помощ. Мнозинството от народа обаче живее в условия на несигурност, има достъп в най-добрия случай до посредствено образование и до ограничено здравеопазване”. И по-нататък: „Сегашното американско общество се управлява от правила на играта, които отслабват способността на работниците да се пазарят равностойно с капитала”. Той обръща специално внимание, че „Неравенството води до по-малък растеж и по-ниска ефективност”. Много интересни са публикациите в тази област на Jacob S. Hacker, Paul Pierson, Lawrence Lessig, Timothy Noah, Paul Krugman и много други световно известни учени. Това описание на американските реалности важи изцяло и за България.

С продължаващото небалансирано разпределение на доходите в глобален мащаб светът е изправен пред намаляващо общо търсене. Защото в едни страни се събират огромни ресурси, които се натрупват, без да се пускат в полезен стопански оборот, а в същото време в други страни те липсват, изострят се дефицитите и расте задлъжнялостта. Произволната рестриктивна политика на правителствата в Америка, Европа и други страни, уж в името на финансовата стабилност, потиска допълнително глобалното търсене. Прогресивното данъчно облагане може да помогне за укрепване на икономиката чрез „икономическите стабилизатори”, но могъщи заинтересовани среди не го допускат, а техните сервилни икономисти ни поучават, че пропорционалното („плоското”) облагане било най-справедливото. Нищо подобно!

Такова твърдение е подигравка с икономическата логика, с икономическите реалности и с интелектуалното равнище на средния гражданин. То е злоупотреба и с историческата памет на народите. Без да се връщаме в античен Египет и антична Гърция, където има следи от прогресивно облагане, най-ранното системно приложение на прогресивно облагане е известно в Англия през 1435 г., а в Америка първият прогресивен данък е въведен в 1862 г. при президента Абрахам Линкълн.

Българският пример със системното потискане на доходите през последните две десетилетия и въвеждането на „плоските” преки данъци без необлагаем минимум е класически със своята социална наглост, подсладена с красива фразеология за постигане на „леви” цели с „десни” средства. Фактите у нас и в чужбина показват, че с въвеждането на рекордно ниските „плоски” преки данъци постъпленията в бюджета намаляват, но техните привърженици продължават да ни убеждават в обратното, уж в резултат на „изсветляване” на икономиката. Още по-странно е, че всичко това е направено и поддържано от доминирано от социалисти правителство!

Светът има нужда от огромни инвестиции, за да отговори на предизвикателствата на глобалното затопляне, за осигуряване на качествена вода и храни на хората, за развитие на интелигентни транспортни и телекомуникационни системи, за енергоспестяване, за разработка на нови технологии и материали. Необходими са мащабни мерки за поддържане на достатъчно вътрешно и външно търсене и особено за стимулиране на инвестиционната активност, като предпоставки за нормален икономически растеж. Без тези условия не е възможно успешно развитие на световната и на европейската икономика през следващите десетилетия.

5. Растежът на БВП трябва да се съчетава с растеж на заетостта. В рамките на концепцията за “зеления растеж” в следкризисната икономика само растежът на БВП не е достатъчен. В развитите икономики се очаква възстановяване на предкризисното производство без симетрично възстановяване на предкризисната заетост. Наричат го “възстановяване с безработица”.

Между САЩ и ЕС има различия в провежданата политика за излизане от кризата. В САЩ тя е по-гъвкава и дори стимулираща, в резултат на което растежът е по-висок – очакван 1,6% за 2013 г. и прогнозиран 2,6% за 2014 г., а безработицата по-ниска – 7,3% през октомври 2013 г. В ЕС провеждат по-рестриктивна политика, в резултат на която не се очаква никакъв растеж (0,0%) през 2013 г., а безработицата е по-висока – 10,9% през октомври 2013 г. От това личи колко силно тези ключови показатели зависят от характера на икономическата политика. Така ще е и в бъдеще.

Стимулиращата политика осигурява по-висок растеж и по-ниска безработица. Рестриктивната политика гарантира стагнация и дори рецесия, и висока безработица. Могат да се използват различни инструменти за стимулиране на растежа: гъвкава политика на доходите за осигуряване на по-голямо платежоспособно търсене на домакинствата, нулеви или близки до нулата лихви, изгодни кредити и кредитни гаранции, бюджетни стимули с публични разходи за инфраструктура и създаване на работни места, управляване на валутните курсове за стимулиране на износа, данъчни стимули, субсидии и регулаторни политики за насърчаване на частните инвестиции.

През октомври 2009 г. президентът Обама заяви: “Икономическият растеж не е заместител на растежа на заетостта... Но ние няма как да създаваме нови работни места, освен ако икономиката расте... Чака ни дълъг път, преди да се върнем към просперитета”. В света растат опасенията от социална криза. Бившият главен икономически съветник на президента Обама – проф. Лари Самърс заяви през януари 2010 г. в Давос: Повишението на заетостта може би никога не е било по-важно, отколкото е сега... С банковите кредити, все още ограничени, и домакинствата склонни към спестявания, повишението на доходите е крайно необходимо за увеличаване на търсенето. Потребителското търсене осигурява около 70% от икономическата активност в Америка». Икономика, която не осигурява икономически ефективна пълна заетост, няма перспективи за трайно и безконфликтно развитие.

Следкризисната заетост в България ще е не само по-малка по брой, но и с по-модерна професионална структура, по-висока квалификация, по-производителна и по-мобилна. Това обаче трябва да се подготвя отсега. Най-вероятно е продължително и бавно възстановяване на нашата икономика по външни и вътрешни причини и още по-бавно (поне с 8-12 месеца) - на заетостта, което означава запазване на относително висока безработица за дълго време. То може да ни създаде сериозни проблеми – ниски доходи, ограничена покупателна способност, слабо вътрешно търсене, ниско потребление, продължително икономическо възстановяване. И в крайна сметка – социално напрежение.

Самотният икономически растеж наистина не е заместител на растежа на заетостта в световната икономика, а също и на национално равнище в обозримото бъдеще. Необходим е едновременен растеж на заетостта и на доходите. Бъдещият глобален растеж ще зависи все повече от наличието или липсата на растеж в новите пазарни икономики. Това повишава и тяхната отговорност за бъдещето на света. Ще настъпва фундаментално преразпределение на социално-икономическите отговорности между развитите страни и новите пазарни икономики.

6. Бедността и социалната поляризация са едно от най-големите предизвикателства за развитието на света, на Европа и на България. Няма по-голям дефицит в световен мащаб от дефицита на справедливост. А липсата на справедливост ражда недоволство, отчуждение, апатия, омраза, политическа и етническа нестабилност, конфронтация. Преполовяването на крайната бедност към 2015 г. беше една от осемте главни цели на развитието, обявени от ООН в 2000та година за хилядолетието, но тя не се изпълнява.

През последните 10-15 години икономическото неравенство расте бързо и в развитите страни, където исторически то е било винаги по-умерено. В САЩ 1% от населението притежава 20% от националното богатство, а в Европа – 6%. Все по-често сме свидетели на разлики между минимални и максимални доходи на отделни личности или професии в порядъка на стотици пъти. Това в никакъв случай не отразява разликата в приносите на съответните личности или професионални групи по месторабота. Растат примерите, когато 10% от населението в отделни страни притежават 50-60 и повече процента от националното богатство. Всичко това създава растящо напрежение, което прави невъзможно нормалното икономическо и социално развитие през следващите десетилетия. То налага в центъра на вниманието на държавата да бъде ограничаването на бедността и социалната поляризация, при запазване на здравословно умерено доходно разслоение, типично и необходимо за всяко нормално пазарно стопанство.

България е между страните от ЕС с най-голямо социално неравенство. Над половината от населението живее под прага на бедността. Доходите на най-богатите 20% от населението са 6,5 пъти по-високи от доходите на най-бедните 20%. В Норвегия тази разлика е 3,3 пъти. Ако се сравняват първите и последните 10% от населението разликата е още по-голяма и продължава да расте. Делът на хората, застрашени от бедност и социално изключване у нас – около 50%, е най-висок между страните от ЕС при среден за общността – 24%. Дисбалансите са още по-големи на регионално ниво. В България са най-изостаналите региони в общността. Според оценка на британската Economist Intelligence Unit България е между страните с висок риск за социално напрежение през 2014 г.

Трябва още да се има предвид, че при едно и също доходно разслоение, изчислено примерно като коефициент Джини, то е много по-болезнено в бедните страни, като България, с ниско средно равнище на доходите, отколкото в богатите страни, като например Австрия, с високо средно ниво на доходите. Бедният австриец живее много по-добре от бедния българин. Да не говорим за бедните африканци, индуси, пакистанци.

Трябва също да се знае, че високият дял на сенчестата икономика прикрива истинската картина за доходното разслоение. Ако можехме да обхванем и сенчетата икономика, която (според Центъра за изследване на демокрацията) има лека тенденция към намаление през последните десетина години, но отново нараства през 2013 г., ще получим доста по-висок коефициент Джини от официално оповестявания. Защото доходи укриват богатите, а не бедните. Не защото бедните по природа са непременно по-честни, а понеже няма какво да укриват и са изложени на по-малко изкушения.

Пазарните фундаменталисти смятат, че колкото по-голяма е икономическата свобода и по-силно доходното разслоение, толкова по-висок е икономическият растеж. Това не се потвърждава нито от теорията, нито от практиката. Стопанската история показва, че колкото по-голяма е доходната и имуществената поляризация, толкова по-бавно е социално-икономическото развитие, поради по-силното напрежение, нестабилност и несигурност в обществото. Ключът за успешното развитие на света, на Европа и на България през следващите десетилетия е в реабилитацията на социалната справедливост. Това, разбира се, не означава реабилитация на уравниловката, позната ни от недалечното минало.

7. В контекста на бедността и социалното разслоение, важна е също държавната политика спрямо труда и капитала. Провеждането на небалансирана политика в полза на капитала и във вреда на труда, както е у нас през последните две десетилетия, създава допълнителна бедност и социално разслоение, което поражда още по-голямо социално и политическо напрежение. То се изразява в силно изоставане на прираста на средните доходи в сравнение с повишението на производителността на труда; в крайно нисък дял на възнагражденията на наетите в структурата на БВП по елементи на доходите (37% у нас при 75-85% в развитите европейски страни); в силно изоставане на доходите у нас (около 25%) в сравнение със средното им ниво в ЕС от равнището на БВП на човек от населението у нас (47%) в сравнение със средното му ниво в ЕС.

Нормално развитие на икономиката е възможно само при балансирана политика към труда и капитала. Държавата трябва да осигурява справедливо разпределение с политиката на доходите, а също и с инструментите на преразпределителната политика и особено с данъците. Много важно за тази цел е преките данъци в България да преобладават над косвените (както е в Западна Европа) и да са поне умерено прогресивни. Не трябва да се допуска облагодетелстване чрез данъците на едната социална група, за сметка на другата, както е сега в България. Защото данъчна система с преобладаваща роля на косвените данъци и ниски (10%) пропорционални преки данъци без необлагаем минимум прави именно това. Наложителна е по-скорошна отмяна на пропорционалните преки данъци и преминаване към умерено прогресивни с необлагаем минимум, както е в повечето страни от ЕС.

Двете социални групи – трудът и капиталът, не могат една без друга и трябва да си сътрудничат. Въпреки различните и често пъти противоречиви интереси, трябва да се търсят компромисни решения и да се избягва или поне смекчава конфронтацията между тях. Държавата трябва да бъде обективен арбитър в тези взаимоотношения.

Сложните отношения между труда и капитала сега придобиват още по-сложни измерения: взаимоотношения между труда (работещите в дадена страна), капитала (работодателите в тази страна) и държавата (държавните институции и законодателството) в същата страна. В този случай държавата е не само арбитър в двустранните отношения между труда и капитала, но и страна в тристранните взаимоотношения. Тези взаимоотношения са особено сложни в новите пазарни икономики в различни региони на света, в това число и в бившите социалистически страни в Източна Европа и в слабо развитите страни от Африка, южна Азия, Карибския регион и части от Южна Америка.

Зачестяват случаите на произволно, дори агресивно поведение на капитала (и особено на чуждестранния капитал) не само към работещите от съответната страна, но и към държавните институции и законодателството в тази страна. Чуждестранният капитал много често не се съобразява със законите на страните домакини, като налага неравноправни приватизационни и концесионни договори, прилага различни методи за незаконен трансфер на печалбите си в чужбина, корумпира масово високопоставени лица в приемащите страни, избегва плащането на данъци, третира по различен начин чуждестранните и местните си стопански партньори във вреда на местните, забавя или избегва изплащането на заплати и осигуровки, прекратява произволно и без предизвестия стопанската си дейност, като я изнася в други страни заедно с мащините и съоръженията, а също и чрез прилагането на международното законодателство, което, много често при спорове отсъжда необосновано в полза на чуждестранния капитал.

Трябва да се вземат мерки за въвеждане на ред и справедливост в този триъгълник от сложни взаимоотношения между държави, капитал и наемен труд през следващите години и десетилетия. Без това не е възможно нормално икономическо и социално развитие в глобален, регионален и национален мащаб.

8. Много важен фактор за успешно развитие на всяка страна е доверието на нейните граждани в държавните институции, в законодателството, в наличието на справедливост в обществото и на морал в политиката. Ако има доверие гражданите ще подкрепят и изпълняват решенията на държавните институции, ще спазват законите, ще плащат данъците си, ще проявяват по-голямо разбиране към вземаните, понякога непопулярни, но необходими решения, ще са непримирими спрямо престъпността и корупцията.

В световен мащаб има обща тенденция към спад на доверието в политиката и политиците. Картината е пъстра по страни и региони. Тя е по-благоприятна в развитите страни, особено в скандинавските, в Япония, САЩ, Канада, по-малко благоприятна в новите пазарни икономики и най-неблагоприятна в развиващите се страни. В някои страни бизнесът и престъпността се срастват с държавни институции и се превръщат в мафия.

В България картината е неблагоприятна. Това личи от ниското доверие в Народното събрание, Правителството, Президента, съдебната система, в масовото неплащане на данъци и осигуровки, в безразличие към националните идеали, към ширещата се престъпност и корупцията. Има опасно тясна връзка между държавната власт, бизнеса и престъпността. Може би неслучайно се говори, че „някои страни имат мафия, а в България мафията си има държава”. Ако остане така през следващите години и десетилетия, липсата на доверие на гражданите в държавата ще бъде един от главните източници за нестабилност в обществото и пречка за успешно икономическо и социално развитие по света и у нас.

9. В световен мащаб протича гигантско разделение на труда, което се активизира с течение на времето. Учените още спорят кога е придобило чертите на глобализация. След Втората световна в